САМОЖЕРТВАТА НЕ Е САМО ЧОВЕШКА ЧЕРТА

        Той е бил само на 25 години. Завършил с отличие Военната академия на Негово Царско величество. Изпратен да служи в III Бдински полк.
     Днес във военното гробище на Плевен до някогашния бунар, лежи почернял съборен надгробен паметник. Ако с ръка се изтрие малката снимка, от нея ще се усмихне в офицерска униформа красиво момче. Със сиви очи и топъл поглед. Под снимката едва се разчита:

       ПОРУЧИК МИХАИЛ ПЕЕВ - загинал при
         изпълнение на гражданския си и офицерски
         дълг.

       Зимата на 1903 година още през октомври оковава в лед Дунав по цялото му течение. В началото на декември придошлите води разкъсват ледената покривка и огромни блокове с блъскане, пукане и грохот се носят по реката.

     На трети декември сутринта военният пост при с. Флорентин телеграфира във Видинското коменданство, че на леден блок в средата на реката се виждат около петгодишно момче и лаещо куче.
Според местните рибари, детето можело да бъде спасено само на завоя на реката при Видин, където течението би могло да приближи ледения блок близо до брега. И тогава, ако " Бог помага "...
     Телеграмата получава поручик Пеев.
Минути по-късно с няколко офицери е на брега на Дунав,
     Огромни ледени блокове по няколко декара с дебелина около 30 сантиметра се носят по течението на малки разстояния един от друг. Завоят на реката при Видин намалява скоростта на водата. Но набралите инерция блокове се блъскат, качват се един върху друг, нови се образуват и се носи тътен, грохот и безнадеждност...
      Всяко влизане на лодка между тях, означава смърт, и все пак само с лодка може да се стигне до момчето. Но кой би се решил на това?...
      Под пристана на крепостта се намират къщурките на видинските рибари. Те казали на офицерите, че всеки съд във водата ще бъде смачкан като треска. Но лодкарят Наир се съгласил да направят опит.
      Лодката му била качена на шейна и откарана на пристана на градския театър. Тук течението завива най-близко до брега. После водата се свива като във фуния, понася се стремглаво към стеснението на Видбол капия. Там блоковете се задръстват, образувайки висока ледена стена. Ако можело да се направи нещо, то това можело само на пристана на градския театър.
      Новината за момчето бързо се разнесла. В малката градска градина се изсипал целия град.
      Към 14 часа мнозинството видяло ледения блок със седналото със свити крака дете и лаещото куче. Течението бавно размествало ледовете. Те се врязвали един в друг, чупели се с трясък, разминавали се и се приближавали към брега.
   -  200 метра до детето...
   -  150 метра до детето...
   -  50 метра...
Лодката била спусната във водата.
      Наир седнал на греблата. Отпред на носа с два железни пръта застанали поручик Пеев и един войник, на който времето е загубило името.
      Прътовете отместили първия блок. Лодката се вмъкнала във водната пътека. Насрещният блок с усилие на мускули и весла също открил водно пространство. Гробна тишина царяла сред събралото се множество.
      На 30 метра от брега лодката се опряла в блока на детето. Двата железни прътта едва удържали напора. Опасността ледовете да затворят лодката от всички страни наближавала.
      Многолюдието на кея започнало да вика на детето: "Към лодката! Към лодката!"...
Детето не помръдвало. Стояло неподвижно. Само отворените му големи очи говорели за живот. Всички разбрали, че е премръзнало и не е в състояние да направи и крачка. С яростен лай кучето скачало между детето и ръба на блока. Всяка изминала минута била съдбовна. Само след метри ледът ще се устреми с голяма скорост към фунията и гибелта е неизбежна...
      Тогава поручикът събува ботушите си. Скача на леда. Тръгва към детето. Вдига го. Понася го към лодката. Миг, два, три...
   Такъв взрив на радост видинския бряг не е чувал. Детето е поето от войника. И кучето скача между греблата.
      В това време леден колос удря странично лодката. Тя се завъртява, изтласкана на няколко метра. Поручикът загубва равновесие, пада във водата, отчаяно задържайки се с ръце за ръба на леда. Друг блок затваря водния процеп. Двете ледени грамади се съединяват. В средата на белотата остава едно гърчещо се тяло, мъчещо се да се измъкне от ледената прегръдка.
      Отново се отваря воден процеп. Кучето скача в него и захапва за ревера потъващия офицер. Двете тела изчезват под леда. Вик на ужас се изтръгва от брега...
      Дълги дървени пръти с куки изтеглят спасените. Но притихналите на брега гледат водата. Там, където бавно се разстила голямо кърваво петно....

 

Видбол капия

 

     


   На другата сутрин пазачат на крепостта Видбол (днешния Колодрум) намира на брега тялото на поручика, премазано и окървавено. До него със забити челюсти в офицерския кител, лежало кучето с прекършен гръбнак. Там и било погребано.
      Старите видинлии нарекли мястото "Кучешката могила".

       Преди години, когато от тук започваше видинския панаир, дядо ми често спираше на това място и казваше:

"Това тук е "Кучешката могила". Саможертвата, синко, не е само човешка черта. Не е..."

        И сваляше шапка!


                                                         Боби Спасов - Видин в епоха на окови  

Тая черта, саможертвата я имат и животните, но те нямат човешката злоба. Затова почитта към животно винаги е потребна и все ще е малко.

Тази истинска история ме връща назад в недалечното минало,когато и хората намаха толкова злоба...
Боби Спасов пишеше доста добре за онова време,но за съжаление си отиде твърде млад.

Все по рядко се срещат такива хора! Шапки долу!